Една сериозна крачка по пътя ми – оттеглих се от професионалната си

Една сериозна крачка по пътя ми – оттеглих се от професионалната си кариера. Като споделям това, от време на време се виждам през очите на околните си другари или най-малко на част от тях. Виждам обичта им към мен и по едно и също време страха им, че смяната, за която приказвам, е нещо " неприятно ", симптом на някое заболяване или предвестител на злощастие.

" Реших да се откажа от страхотната си работа и кариера в името на това да диря себе си. "

Тази дефиниция стряска най-вече. Ако кажа, че желая да осъществявам фантазията си да вземам участие в основаването на първото демократично учебно заведение, това се " смила " по-лесно. Когато споделя, че ще пиша книга – също някак се преглътва. Обаче, като заявя, че се отдръпвам от корпоративния свят, тъй като нуждая се от независимост, от пресен въздух и от време за себе си, мигновено виждам в погледа на събеседника-приятел пламъка на спасителя… Започва да търси правилния въпрос, с който да ме накара да размисля, някаква тактика (познавайки ме), която да даде резултат и да се вразумя. Вразумяване звучи като врязване, нали? Да се врежеш в другия в името на разсъдъка.

Не беше елементарно да отстоя това си решение. На първо място – не беше елементарно да съберa сили да го слага за обсъждане пред себе си. Ето това написах преди време, до момента в който още обмислях стъпката:

Бих се схванала да съм нещастна, в случай че имах някоя извънредно скучна и досадна работа с кофти началници, ниска заплата и неприятни сътрудници. Или най-малко едно от всичките. Вместо това аз си обичам работата, работя с готини хора, с които сме в положителни връзки, компанията се грижи за чиновниците си – никога не съм имала проблем да употребявам болничен, с цел да виждам сина си, да си потегли по-рано, с цел да го заведа на доктор или да го взема с мен в офиса, в случай че се наложи. За похлупак – взимам чудесна заплата. Ааааа и също така, в случай че желая професионално развиване, имам всички предпоставки да го осъществявам.

Но… не съм със себе си в това. Надпреварвам се с нещо, което даже не познавам. Не съм съзнателна в съвсем нищо, което ми се случва.

Живея непрестанно с чувството, че " животът ми ще стартира някой ден в бъдещето, когато ми остане малко свободно време ".

Ставам в 6 , върша извършения, пия чай (или пък се успивам и се усещам зле след това), върша закуска, проверявам си мейла, давам отговор, детето се разсънва – гушкаме се, само че проследявам часовника, закусваме, " хайде, маме, хайде, че отново закъсняваме " , обличане, бягане по стълбите, прибирам се за забравения ключ от колата, напъхваме се в автомобила (помислям си, че все в миналото би трябвало да го измия), давам газ, бибипкам на мотльото пред мен, който не вижда, че светофарът към този момент свети зелено цели 2 секунди, стигаме в кооператива, нямало мляко, тичам до магазина, препъвам се в топка в двора, високите ми токове затъват, костюмът ми към този момент е в тиня, ругая, търча, оставям млякото.  " Мамо, остани малко! ", " Не мога, маме, би трябвало да търча... "

Тичам. Отново в колата, давам газ, минавам на жълто, задминавам отдясно, надбягвам се с тъпака до мен, стигам в офиса, трескаво дълбая за картата, няма я, изпразвам чантата, закъснявам, избива пот, намирам я, мия калта от обувките, отпечатвам материали, влизам в среща… става известно, че съм разпечатала неверните файлове… секунди, с цел да превключа и да приказвам по работа… идва обяд, не обядвам, закъсняла съм и не употребявам обедна отмора , сграбчвам един кроасан и го гриза пред компютъра, с възприятие за виновност влизам във Facebook, с цел да схвана има ли някоя рецесия в нашия наставнически кооператив през днешния ден, която има потребност от незабавно разрешаване, по-късно още веднъж пропадам в работа.

Телефонът ми звъни, само че оставям за след това, знам, че не е служебно… става 5, поемам въздух и изхвръквам назад, запушване, минавам на жълто, закъснявам, карам и приказвам по телефона, връщам пропуснатите позвънявания, главата ми се пръска. Детето се хвърля на врата ми и споделя: " Мамо, апелирам те, дано поиграем на криеница " , а аз имам сили единствено да се срутя някъде… " Моля те, мамо, апелирам те, апелирам те " … И неизвестно от кое място намирам още мъничко сили, с цел да подгоня него и останалите хлапета в двора…

Не помня какво ядох през днешния ден, не помня пих ли вода, не помня смях ли се… Помня единствено, че бързах, доста бързах и все закъснявах … Не изпитах наслаждение от нищо – даже от гушкането с детето си, тъй като гледах часовника , да не приказваме за гоненицата, от която помня единствено, че се пробвах да търча с 8 см токове.

Една безумна конкуренция с…